shatter me

има дни, в които безнадеждното, безрадостно и безперспективно чувство монополизира деня ми. когато не мога да гледам хората в очите и ми иде да изпълзя под някоя скала (стига да бях дори бегло подходящия размер) и да изчезна безкрайно.
всичката благодарност, която изпитвам към живота си се стопява в малка точка в далечината. всичко красиво посивява, а аз самата ставам отвратителна версия на себе си.
и всички действия са грешни. минали, настоящи и бъдещи. никога не съм била права, никога не съм се държала подходящо.
но това си е моята драма и моят начин. всичко минава, а защо да не го изпратя със сълзлив и сополив финал? а после, когато погледна живота в очите, той ще отклони поглед.
..може би в Шотландия..

keep calm and.. nope, lost it..

хората надценяват започването “на чисто”. вече не вярвам в това по същия начин, по който не вярвам и във вторите шансове. не познавам никой, който просто е зачертал миналото си и никога повече не се е върнал. а и гадината те издебва и точно когато не очакваш те халосва зверски, така че ушите ти започват да пищят, очите ти се насълзяват и драматични сополи се стичат от лявата ти ноздра.
но все пак.. на чисто. хора, пътища, автомобили и все напред.
може би, за да останеш на чисто просто не трябва да спираш да бягаш..

a2NzAjZ_700b